|
Пловдив, 10.10.1997 г.
Темата, с която ще ви занимавам днес, е модерността и нейният разпад, нейният започващ разпад. Модерността, или Новото време, е нещо, възникнало около Флоренция преди 4-5 века. Има една църква там, “Санта Кроче”, в която веднъж случайно влязох и установих, че е погребан Данте Алигиери. Интересът ми нарасна и се оказа, че пак там лежи Микеланджело Буонароти, по-наляво се оказа Галилео Галилей, а наблизо и Николо Макиавели. А също така и Леонардо да Винчи и т. н., просто неописуемо количество гениални хора, двама от които казват били и съученици. В това градче, защото това е мъничко, много красиво, но все пак нищо и никакво градче, е възникнало почти едновременно онова, което наричаме днес наука, което наричаме днес рисуване; родила се е парадигмата на скулптурата, политиката. Това символизира добре взривоподобната поява на модерността. Тя действително се появява във връзка с буржоазните отношения, с възникването на този тип отношения между хората.
Модерността за няколко века преобръща човечеството. Това е един процес на “разомагьосване” на социалния живот, ако цитираме Макс Вебер, на нахлуване на буржоазни отношения във всички сфери на човешкия живот. Неколкостотин години, и вие имате абсолютно друго човечество. Човечество, което се дели не на родове, а на индивиди, атомизирани индивиди, човечество, което има път от всякъде до всякъде (това е една от главните характеристики на Модерността да прокарва пътища, да свързва все повече и повече, да хомогенизира); човечество, което е развило еднотипни стоково-парични отношения и непрекъснато ги увеличава навсякъде; човечество, което накрая се оказва едно глобално човечество.
Модерността още не е завършила своя победен ход. Все още има огромна периферия, която не е “изядена” от тази Модерност; която не е модернизирана или, по-точно, не е домодернизирана. Но главното, основното е свършено и може да се каже, че Модерността не просто тържествува, а е единствената реалност. Останалото е временно, преходно, несъществено и все по-незабележимо.
Основната категория, с която можем да опишем тази Модерност, е “съизмеримост”. Всичко е съизмеримо и съизмерено. Това е нейната главна, фундаментална черта.1
1 (Големите социолози, които са се занимавали с този процес като Маркс, Макс
Вебер, Зимел, Зомбарт, подчертават с различни термини, че “духът на капитализма”
е чистото количество, рентабилността “формалната рационалност” (вж.
съответния анализ в “Протестантската етика и духът на капитализма” на Вебер);
“вещната връзка”. Защото парите, абстрактната разменна стойност, стават
архетип на социалните отношения (вж. ръкописите към “Капиталът” и др. в Маркс,
Енгелс, Събр. съч. т. 46, стр. 91 и др.) С това, разбира се, не искам да кажа,
че между различните теории за възникването на капитализма няма различия, че
следствията от тях не са често пъти противоположни. Но мисля, че е допустимо
да се абстрахирам от някои различия, да не ви занимавам, да речем, със спора
между Вебер и Зомбарт дали юдейството или протестантството е причина за капитализма
и какво тук точно значи “причина”. По тези въпроси има огромно количество литература,
част от която е била вече във вашите конспекти, като например главата за Вебер
в “Метаморфозите на чужденеца” от Кольо Коев. Самата “Протестантска етика и
духът на капитализма”, части от “Пари” на Зимел, главата за обществото на “дисциплината”
от “Надзор и наказание” на Фуко, “Цивилизационният процес” на Норберт Елиас,
“Структурните изменения на публичността” на Хабермас, “Човешката ситуация” на
Хана Арент. Сигурно трябва да се направят някои оразличавания които не ще
мога да направя по отношение на това какво е модерност, модернизация, модерността
и Просвещението, модерността и обратната страна на Просвещенския разум, видяна
от перспективата на “Аушвиц” (Аушвиц тук е метафора, разбирате това); какво
за различните автори значи “критика на модерността” и какви са нормативните
основания на критиката, какво значи “незавършен проект на модерността” (ако
вземем заглавието на известната реч на Хабермас при получаването на наградата
на името на Адорно); какви са импликациите от дебата дали Западът е уникален
или универсален и от известните напоследък тези на Самуел Хънтингтън; какво
значи комуникативна рационалност и комуникативен разум; какво значи в концепцията
на Бруно Латур “ние никога не сме били модерни”. Спирам дотук, наистина “не
може да се обхване необхватното”. Надявам се, че патосът на моите огрубявания,
хиперболизирания и пр. ще бъде правилно разбран. А логиката следена.)
А различните видове ред се представят като “моменти” на единен “общ” ред. Това на нас в качеството ни на жители на тази модерност изглежда естествено. В никое домодерно общество обаче няма подобен ефект всички видове ред да се представят като един. Тъкмо обратното по времената на Троянската война, ако някой воин се скрие в храма, т. е. чисто физически излезе от единия ред и влезе в друг, той не може да бъде убит. Изобщо светът е бил пълен с неща, регулирани от различни закони, различни логоси.От несъизмервани и несъизмерваеми неща. И в главата на домодерния човек не се формира мисълта, че той живее в някакъв единен ред.2
2 (Това отново е по-сложно и трябва да се разбере контекстът, в който се казва.
Защото традиционният човек от някаква гледна точка има “Бог”, Бог не е “мъртъв”,
има тотален смислов регулатор на неговия живот, тотална гарантираност. А в модерното
общество, което е разомагьосано, както казва Вебер, има не “Бог”, а много богове,
политеизъм на ценностите (т. е. ценностите на политиката са отделени от ценностите
на религията, на морала и пр). Ценностните редове са автономни, но проникнати
от един дух на формалната рационалност. И в този смисъл модерността хомогенизира,
прави света единен...).
Напротив, той живее в градски ред, живее в селски ред, има ред в гората например, ред в християнския свят, друг ред в извънхристиянския свят и т. н. Модерното унищожава категорично това. Модерността прокарва пътищата, прокарва информационните канали, прокарва имената, прокарва единната валута, единната власт и в райна сметка един език; тя превръща целия свят в единен, глобален ред.
Тази съизмеримост на всички с всичко, пак подчертавам, е главна характеристика на Модерността. Тя е и главният проблем. Тя е онова, от което модерността загива и ще загине. Аз мисля, че тази епоха е в своя край, вече се забелязват основните пукнатини. Респективно науките за човека, които тя поражда, са в своя край. Това е темата, върху която ще говоря. Как нашата наука, науката за човека, зависи от Модерността и как тази Модерност и дава едни скрити съдържания, които ние схващаме като естествени. Те само изглеждат така обаче, а всъщност са привнесени от света, в който живеем, по един невидим за нас начин. Как ние като социолози погрешно мислим тези съдържания за истина, явяваме се нещо като марионетки на тази Модерност, които, от една страна, се отравят от нея, а, от друга, я възпроизвеждат. И как всичко това трябва да свърши. Аз не бих искал повече да говоря за Модерността. Искам да се съсредоточа върху нейната криза.
Модерността е пълна със спазми и катаклизми.3
3 (Наред с това, че модерността е и свобода, свобода на избор. Модерността индивидуализира
(ако си спомним Фуко анализа на т. нар. “низходяща индивидуализация”, ср.
“Надзор и наказание”, стр. 201 и сл. Мишел Фуко. “Надзор и наказание. Раждането
на затвора”. София, Университетско издателство, 1998), Модерността наистина
е “драма на свободата”, както подчертава неведнъж Мераб Мамардашвили.)
Историята на тази епоха е история на страшни катастрофи. Ужасяващи, невиждани от човечеството войни, нечувани конфликти, редки и екзотични идеологии, които заливат света и го трансформират. Такива са вътрешните и нещастия, те винаги лежат по линията на едно и също настъпват кошмарни дисбаланси, обусловени от самоцелния растеж.
Втора ключова характеристика на Модерното е, че то е самоцелен ръст. Тъй като капиталът по природата си има това свойство да се самоувеличава, той представлява самонарастващи пари. И расте по един безумен начин единственият смисъл е той да става повече. Капиталът прехвърля този си “дух” върху всички останали видове ред. Например науката се оказва самоцелно нарастващо знание, здравеопазването се оказва всъщност самоцелно нарастващо здраве. (Само в скоби, за да не звучи абстрактно Модерността е първата епоха, в която не се лекува човекът, а неговите отделни парчета. Лекуват крака ти, сърцето или нещо друго, а не теб самия. И в този смисъл човек се оказва по-скоро обект на самотържествуващия медицински ред, отколкото реален участник в него.) Смисълът на образованието пък е то да стане по-голямо, “светлината” му да обхваща повече хора, те да могат да четат или да знаят определено количество таблици, термини, формули и т. н. Нерядко съвършено безсмислено знание. Това е важна характеристика на Модерността: първо, всички да знаят; второ, да знаят едно и също и да говорят на един език и, трето, това знание самоцелно да се увеличава.
В резултат от тази невероятна експанзия Модерността страда от вътрешни болести. Те са свързани с дисбалансите, които се появяват в нея, и поради тях части от човечеството почват да живеят не просто по-добре от други парчета, но наред с тях по-добре. (Винаги е имало цивилизации, които са живели “по-добре” от други. Но те са живели отделно, без да са елементи от един и същи свят.) Модерността, свързвайки всички неща в едно, поставя всички диспропорции като своя вътрешна характеристика. А тези диспропорции, особено през ХIХ век, стават наистина страшни. От една страна, са възникнали т. нар. общочовешки ценности, или универсални ценности, както ги наричат напоследък. Кои са тези ценности равенство, свобода и пр. и произтичащите от тях т. нар. “права на човека”, знаете ги.4
4 (Равенство, свобода, братство (впрочем както подчертават някои автори, не случайно
последното е позабравена ценност, заменена впоследствие тихомълком със “справедливост”)
са сами по себе си вътрешно противоречиви ценности, защото например “равенството”
в модерността е възможно благодарение на пазара, на абстрактната размяна,
която обаче прави едните собственици, а другите лишени от собственост, което
пък прави невъзможно общественият ред да предполага едновременно равенство и
справедливост... Затова има такова нещо като “антибуржоазна страст”, за която
говори видният теоретик на революцията Франсоа Фюре (в “Миналото на една илюзия”,
книгата му за комунизма). Впрочем и въпросът за универсалните ценности е един
много дебатиран, ключов въпрос, с който няма да ви занимавам. Само ще ви препоръчам
работите на Цветан Тодоров “Завоюването на Америка. Въпросът за другия”, “Ние
и другите”, където се разисква какво представлява съвременният хуманизъм, има
ли универсална човешка природа и как са възможни универсалните ценности.)
Въпросната буржоазна идея, дефинираща какво е щастлив човек. Но в същото време възниква точно обратното. Битие, което въобще не съответства на тези ценностти (говоря за ХIХ век). Появяват се работници, работещи 12-14-18 часа на ден, полазени от всевъзможни паразити и прокази; започват масови разстрели на протестиращи хора, които нямат всъщност какво да ядат. Натрупва се революционно напрежение. Оттук се появяват два вида идеи и целият ХХ век без тези идеи е просто духовна пауза. Щом има огромно несъответствие между ценности и битие, има възможност да се направят само две неща* (* По Маркузе.).
Първо, да се отмени настоящото битие и да се направи по-добро такова в съответствие с ценностите. Целият комунизъм и всичките му разновидности се базират на тази процедура. Тъй като ценностите и светът не си приличат, то светът трябва да се махне и да се построи наново в съответствие с ценностите.
И противоположното виждане. В дилемата ценности или битие може да се извърши обратната процедура. Всички ценности не съответстват на света; трябва да се живее в реалния свят и да се унищожат тези ценности. Фашизоидността във всичките и форми е в корена си тази процедура.
Това са вътрешни за Модерността идеи. Те критикуват Модерността като
недостатъчно добра Модерност и не желаят реална алтернатива на нейно място.
Те искат истинска, добра, полезна за човека модерност. Това е “дървено желязо”.
Не твърдя, разбира се, че Модерността не е “полезна” за човечеството, тя е дала
много всеобщо образование, всеобщо медицинско обслужване, всеобщи комуникации,
законов ред и купища неща, от които не бихме се отказали. Но тя има и много
страшни за човечеството последици. За да си го представите (просто искам да
усетите вкуса на това), ще ви дам пример. Модерността твърди например, че на
клетите негри в Лагос, Нигерия, трябва да се построи буржоазен град, с буржоазни
отношения, буржоазно образование и здравеопазване. Идете да видите Лагос сто
години след прокарването на тази програма. Модерното, понеже всичко съизмерва,
си представя5
5 (Далеч съм от мисълта, че има Субект, че има Апарат... Невидимото око в паноптичната
модерна власт както показва Фуко, но не само той е ничие; модерната власт
е ничия, анонимна. Тя не е свързана с наследствените рангове, а с функционирането
на формално рационалните институции.)
Лагос като влошен вариант на Лондон. И опитът да се направи от
Лагос Лондон не може да не доведе до жесток катаклизъм. И катастрофата е пълна
навсякъде, с изключение, разбира се, на центровете на Модерността. Където е
хубаво, даже много. И където повечето носители на тази програма твърдят, че
тя е прекрасна.
Да се върнем обаче на темата. И комунизмът, и фашизмът винаги са поддържали
само едно че ще устроят свят в рамките на Модерността, който да е достатъчно
добър. Това е невъзможно и тази невъзможност беше доказана не теоретически,
а практически, с пълния фалит в края на ХХ век на всички тези твърдения. Кои
са реалните болести на Модерното обаче? Не тези, които виждаме в опита да го
поправим, а тези, от които би трябвало да не боледуваме. Те са всъщност онези
невидими съдържания, които на нас като социални мислещи същества Модерността
ни доставя, за да ни превърне в свои кукли, за да ни накара да я възпроизвеждаме,
без даже да знаем. Това са характеристиките на всяко модерно мислене.
Първото и най-важно е строгото разграничаване на субект и обект. Понеже Модерното
възниква като проект на капитала, то светът е мъртъв, а само човекът е жив.
Обектите подлежат на разфасоване, манипулация и преподреждане, а единствените
възможни автори на това са хората. Предмет е равно на обект в такъв свят.
А освен това самите хора са съизмерени, еднотипни и позиционирани в определена
йерархия. Най-умен, абсолютен, този, който вдъхновява авторите на проекта за
Модерността, се казва “Бог”* (* Като гледна точка, от която “всичко” се разкрива
като правилно, истинно. По Мамардашвили.). Той има невидимо око, с което вижда
всичко, всичко лежи на една плоскост и е съизмерено. Следователно всичко е проходимо
за малките богчета, каквито представляват дейците на Модерното. Наместник на
Бог на земята е ученият, който се старае да бъде като Бог и който пред-знае
кое е правилното. Правилно е всички да имат висше образование, в краен случай
средно; правилно е всички да са здрави; правилно и единствено правилно е будният
западноевропеец на възраст между 30 и 50 години. Децата, спящите, лудите, другите
култури всичко това са отклонения, в най-добрия случай несъществени подробности.
И така стигаме до дивака, който просто е много лош професор от Сорбоната. Единствените
субекти на света са тези хора. Евентуално лошият субект, глупав, неумел субект,
трябва да бъде поправян, дресиран и какво ли не. Това е първото скрито съдържание,
или да го кажа, първият решаващ предразсъдък на Модерното: субектът е жив, обектът
е мъртъв. По този начин не е изглеждал никога преди това светът нито за феодалния
човек, нито за робовладелеца, нито за роба. Светът е бил изпълнен с живи неща,
на които човек е бил равен или се е противопоставял.
Второто изключително важно съдържание, което получаваме пряко от Модерното,
е че обективно и пространствено е едно и също. Обективно е само онова,
което е в пространството, и съответно всичко, което не е в пространството, не
е истинско.* (* Затова Драконът, който е вълнувал всеки от нас като дете, е
несъществен, а на някакъв си дребен глист се посвещават сериозни усилия.) (Това
не е вярно, ще ви утеша аз. Повечето неща, от които човек е щастлив, изобщо
не са положени в пространството.) Или, като по-слабо следствие от това, в рамките
на Модерното думите са вещи. А доколкото думите не са вещи, те са лоши думи,
подлежат на корекция или на игрова корекция. Това е опит да се представи човек
като дейностен и целеполагащ във всичко. Всичко, което не е дейностно и целеполагащо,
е несъществено, определя се като “детски работи”, “сънища”, “бълнуване”. Впрочем,
ако се замислите, сънищата са една трета от нашия живот, може би пък по-важната
една трета, кой знае.
В резултат на тези две вече описани характеристики веднага се откроява третото,
то е следствие човек е противопоставен на природата. Ние сме първата
култура, в която се подразбира, че ние сме нещо противоположно на природата.
Модерното същество иска от природата, то я ползва, то я променя, то и противостои.
Искам да ви върна към съизмерването. Модерният свят не познава несъизмерими
величини. Той познава само несъизмерени още неща. С други думи, няма
несъизмеримо, има само необходено все още. Ние просто още не сме били там, но
там е същото. И с огромно задоволство се прави изводът, че където и да си бил,
все е същото.** (** Даже огромни мислители на Модерността казват “всеки възможен
опит”. Какво, боже мой, знаем ние за всеки възможен опит; ние, които със сигурност
не знаем къде се намираме във Вселената и какво всъщност казваме когато казваме
“Вселена”.) Защо? Просто защото ти правиш същото, преобразуваш всичко по свой
образ и подобие, не влизаш в специфичната мяра на противостоящото ти. (Модерността
все пак се сблъсква с неща, които са реално несъизмерими. Такива именно неща
се квалифицират като отклонения. Понеже се натъква на периферии, които са непробиваеми,
неподлежащи на модернизация те се оказват отклонения, схващат се като болести.)
Искам да премина на въпроса как Модерността присъства в нашето мислене, в какво
тя се излива върху нас като учени. Понеже Модерността предполага не толкова
състояние, колкото процес* (* По Мамардашвили.), и в този смисъл е не толкова
статус, колкото тенденция, тя има за цeнтрална фигура дееца.
Деецът обикаля всички науки, всички познания, и ги математизира. Нематематизирани-те
науки са не-науки. Галилей пряко го казва наука е онова, което трябва да измери
всичко и да направи измеримо това, което не може да измери6.
6 (Затова и Хусерл, както сигурно са ви казвали, нарича модерната наука “Галилеева”;
френският историк на науката (и ученик на Хусерл) Койре доказва, че за античната
наука природата (“фюсисът”) е била по същината си нематематизируема.)
Наука е онова,
което говори на математически език. Точно както цивилизация е това, което говори
на английски. В основата на Модерността стои деецът, който пътува и прокарва
шосетата на тази модерност, съизмервайки света. Една много важна характеристика
на устройството на неговата глава е централен предразсъдък на модерната наука
за човека.
Това е изразимо с едно твърдение съзнание съвпада със съмосъзнание.7
7 (Вж. Мамардашвили. (М. К. Мамардашвили. “Классический и неклассический идеалы
рациональности”. Тбилиси, 1984. А също и Мамардашвили, М. К. “Анализ сознания
в работах Маркса. Вопросы философии”, 1968.) Впрочем в тези лекции основополагащо
е разграничението на Мамардашвили между класическо и не-класическо (и аз на
места не съвсем коректно употребявам като синоними “модерно” и “класическо”;
говоря например за модерната наука като това, което Мамардашвили описва като
класическа наука, като класически идеал за рационалност). Вж. освен цит. съч.
от 1984 г. и М. К. Мамардашвили, Е. Ю. Соловьев, В. С. Швырев. “Классическая
и современная буржоазная философия”. Ч. I. “Вопросы философии” 1970, №12, и
ч. II. “Вопросы философии”, 1971, №4.)
Навсякъде, където видите съвпадение между съзнателно и самосъзнателно, и то
без никаква рефлексия върху това, то вие имате модерна наука, съответното и
тържество и съответните и грешки. Тази наука е крайно нечувствителна към ставащото,
защото тя е потопена в собствения си сос. Тя произвежда самонарастващо знание
в логиката на своята модерност. В дъното на тази нечувствителност е тъждеството
между съзнателно и самосъзнателно, което тя даже не проблематизира.
Съзнателно и самосъзнателно обаче изобщо не съвпадат. Човек самосъзнава нищожен
дял от нещата, които съзнава. Само си въобразете, че вие самосъзнавате, докато
слушате музика. И освен че се наслаждавате например на Вивалди, в главата ви
изплуват до минор, си бемол и т. н., цялата партитура. Налудничаво. Представете
си самосъзнаването, докато се обяснявате в любов. Това е просто невъзможно.
Самосъзнателното е нищожно малък сегмент от човешката реалност. Но това съвпадение
е постулирано като абсолютно задължително; в цялата социална наука на Модерността
хората са не само съзнателни, но и самосъзнателни същества8.
8 (Това несъмнено не може да се каже за мислители като Фуко, за които модерната
душа “се възпроизвежда около, по повърхността и вътре в тялото” като ефект на
една нова наказателна власт (ср. Фуко, “Надзор и наказание. Раждането на затвора”,
33-34). Не е пресилено да се каже, че неговата генеалогия на модерната душа
е по същината си некласическа и представлява интерес за всеки, който иска да
мисли тази душа, без да прибягва до “човече в главата”.)
А който някак не
е достатъчно самосъзнателен, той просто бива квалифициран като глупав и върху
него се действа, той бива доразвиван. Това тъждество (в повечето научни произведения,
описващи социалния свят) се излива в едно човече в главата, което авторите постулират
с цел да удържат своята теория. В главата на човек има още един човек, който
именно се явява автор на поведението му. В модерния свят просто не можете да
имате друго описание на човека освен като човек с човече в главата, един двигател
на нашата социалност. И това човече е теоретическата конструкция, дължаща се
на съвпадението на съзнателно и самосъзнателно, то представлява неосъзната от
авторите си върховна инстанция.
Това, разбира се, не е вярно. Ние имаме съзнание, понякога имаме самосъзнание,
но никакво такова човече в главата ни няма. При опит да разбера какво съм аз,
аз всъщност конструирам нещо подобно в главата си. То може да бъде мислено като
душа, като психика. Но това е по-скоро безнадежден опит да отговорим на някакви
въпроси, отколкото реално наблюдение и обозначаване на нещо.
Но поради посочените си недъзи, опитващата се да бъде модерна социология не
може да не мисли човечето.9
9 (Изключително интересна е социологическата критика на Пиер Бурдийо срещу RAT,
rational action theory, на теорията за рационалното действие. Още по-интересно
е и това, което според него следва от такава онтология на действието за “мисията”
на социалния учен. (Вж. напр. П. Бурдийо. “Казани неща”. София, Университетско
издателство, 1993 г.) )
И това човече е затворено зад моето поведение и
е автор на това поведение, като се предполага, че то има желания да се наяде,
да спи и изобщо добросъвестно да обслужи “багера”, който аз представлявам по
отношение на него. При него някак си се заварват моите желания и то ги изпълнява
за мен. В този смисъл то е активното, действащото, реалният носител на действието,
а светът му се представя като пасивен, обектен и съвършено чужд на него. Тук
се извършва втори смъртен грях и социологията влиза в този капан: всички социални
неща се оказват затворени в главата на човека, а реалният социален свят е просто
природа, подлежаща на описание.
Ще ви дам любимия си пример с портокала, който илюстрира този мисловен механизъм.
Портокалът е оранжев, кръгъл и струва пет лева. Човечето в главата ми схваща
тези негови свойства като естествени свойства на вещта. Представете си,
че започваме да анализираме подробно така изброените свойства. Да, действително
аз мога да изследвам цвета му налагам спектър и разсъждавам, че лъчите се
пречупват по определен начин, и установявам, че би трябвало да го виждам като
оранжев при нормално зрение. След това изследвам формата му и правя заключение,
че тя е сферична.
Колкото и дълго да го изследвам обаче, няма да установя, че портокалът е “мой”
или пък “ваш”, ако вие сте продавачът му например. Това притежанието е мое
отношение с вас, което означава, че не мога да имам портокала, без да дам пет
лева на продавача. Никаква собственост върху портокала няма да открия като
негово естествено свойство. Но нашето човече благополучно заварва това и,
обърнете внимание, едно отношение се оказва свойство! И при това се оказва
естествено, природно свойство. Предметите по своето естество са собственост
на някого, те са нечии. И въобще всички наши отношения се представят на модерния
мислител като свойства на самите вещи. И, разбира се, тези вещи наказват мислителя.
Наказват теорията, която ги описва, описва, описва и изведнъж рухва, става смешна.
Защо? Защото подобно теоретично твърдение е базирано погрешно. Защото това са
наши отношения, които са влезли във вещите, това не са свойства на вещите, които
са се явили на мен. Това са елементи от субекта, които са го напуснали и по
много сложен начин, на страната на вещта, са се превърнали в нейна активност.
Реално вещите ме карат да танцувам около тях. (Фактът, че аз стоя изправен,
а не на четири крака пред вас, въобще не е “естествено положение”, това е начин
да се възпроизведе властово отношение. И ако вие станете учители един ден, със
сигурност ще правите абсолютно същото). Възпроизвежда се изключително важна
характеристика на модерното общество по невидим, неясен, непонятен начин.
Защото предметите се привиждат само като природни. Единственото живо
нещо в този свят от мъртви неща на модерното са захвърлените в този свят обособени
индивиди, които съизмерват и помагат на света да самонараства.
Второ изключително важно следствие от човечето в главата е това, че цялото
поведение на човек се оказва рационално, а задача на науката е да се опише
тази рационалност10.
10 (Ако има нещо нерационално, то се рационализира, във Фройдовия смисъл на “рационализация”.
Вж. З. Фройд. “Безсознательное”. Москва, 1990 (вкл. “Психопатология на всекидневния
живот”, преведена на руски език в този том).)
След като има тъждество на самосъзнателно и съзнателно,
не може да се очаква да има сегмент, който да не е рационален.* (* Модерният
учен прибягва до ирационалността само в краен случай, когато вече безнадеждно
се е оплел в теорията. Точно както модерните дейци унищожават обектите си на
дресура само в краен случай от отчаяние. Със съжаление!)
Има един прекрасен експеримент, в който група хора под хипноза биват накарани
да си отворят чадърите в определен час. И те всички извършват това невинно действие.
Впоследствие биват разпитвани от изследователите за причините, поради които
са си отворили чадърите. Тъй като участниците в експеримента не знаят реалния
си мотив, те трябва нещо да съобщят. Те съобщават обаче не каквото и да е, а
рационализират поведението си, по-точно казано, представят го като
рационално. Понеже различно от рационалното поведение в модерния свят не
може да има освен като отклонение. И участниците в експеримента съобщават мотиви
от типа, че са искали да разгледат устройството на чадъра, че са отворили чадъра,
защото е имало слънце, и др. подобни; изобщо опитват да опишат поведението си
като рационално. Но това не е така. Човешкото поведение е съзнателно, безспорно,
но то е поведение на индивиди, чието съзнание и самосъзнание не съвпадат и затова
не е задължително рационално. Обратното, в огромна част от живота си човек се
държи нерационално, съзнателно, но нерационално.
Още една изключително важна черта на модерния свят е задължителното наличие
на център и периферия. Както казах, модернизацията е стратегия, а не
състояние и в нея при самия и генезис се изграждат естествени центрове, откъдето
се тръгва да се модернизира, и периферия, където тази модернизация се излива.
Тези центрове не са заковани, те се местят; историята на западния свят е история
на такива премествания на центровете. Тази схема, разбира се, започва да се
разпада и в сегашния свят виждаме наченките на това разпадане. Разпадът започва
в момента на достигане на целта. Както предмодерността ражда модерността на
върха на развитието си, по същия начин Модерността, достигайки края си, го достига
не когато някой или нещо я спира, а развивайки в недрата си онова, което ще
я погребе. И това е свързано до голяма степен с разпад за представите за център
и периферия.
Мисля, че ви показах основания да не желаем Модерна наука за човека. И да опитаме
да мислим не-класично.11
11 (Разбира се, че модерно не е равно на класично, а също така не-класичност
и пост-модерност не са тъждествени неща. Вж. например статията на Деян Деянов
“Новият залог на критическата теория”. В сп. “Социологически проблеми”, 1996,
№2.)
Преминаваме към темата за мислене извън Модерното.
Обикновено това се обозначава като постмодерност. Това понятие е достатъчно
широко, за да няма никакво съдържание. Постмодерните стратегии на мислене са
множество. Те са съзнателен или несъзнателен, последователен или непоследователен
отказ от някои от тези модерни предразсъдъци, за които говорихме досега. И не
е коректно да се посочи един модел и да се каже, че това е постмодернизъм. Това
би прозвучало като фразата “това е не-възрожденско” или “не-просветителско”.
Т. е. да определите през нещо, на което вече е изтекло времето.
Мисловната стратегия, която аз заедно с един тесен кръг хора вече много години
развиваме, няма определено име (понякога сме я наричали не-класичност*) (* Разликата
не е в термините, а в мотивите: постмодернизмът констатира и донякъде толерира
“разбягването на световете”. Той с удоволствие констатира несъизмеримостта и
остава при нея. Мечтаната от нас не-класика както много отдавна го формулира
Деян Деянов е опит за строене на гледни точки, които да “събират” световете
макар и несъизмерими.). Тя е свързана с философията на Хегел и възгледите
на Маркс, с диалектиката. Тъй като вие още не сте учили история на философията,
аз съм поставен в ситуацията да опитам в рамките на минути да ви представя един
важен фрагмент от логиката на Хегел, което е невъзможно, без да се стигне до
елементи на бутафорност.
В конкретния случай ще ни интересува една триада от категории, която може да
послужи за философска опора в опита да разберем света по алтернативен на модерния
начин. Това са Хегеловите “битие”, “същност” и “понятие”.
Ако си затворите очите сега и успеете да си представите целия свят точно в този
момент, ще видите невъобразим хаос. Никъде не се вижда никаква твърда опора.
Единственото, което можем да твърдим за този свят, е, че във всеки момент става
нещо друго. Това е, най-общо казано, схващането на Хегел за битие. Битие означава
преход. Едно нещо става друго и това друго не се отличава от предишното, в смисъл
че и то подлежи на преобразяване веднага. Всяко ново нещо така и няма да стане
конкретно за нас и ние няма да знаем нищо за него. Освен едно че ще стане
друго. Принципът на всяко битие е именно това да бъде, а значи да отминава.
Изразимо е най-добре с глагола “е”. Това “е” обаче в началото и в края си има
противоположни неща било е някакво, станало е друго. Това преминаване не спира
и в своята постоянна различност нещата са съвършено еднакви през цялото време.
Докато стоим при битието, ние ще продължаваме да не виждаме твърда опора.
Второто “ниво на организация” на света Хегел нарича същност. Ще илюстрирам
това с един много опростяващ пример. Представете си, че в чашата пред мен има
течност, която периодично замръзва до лед и се втечнява обратно и нищо друго
не виждаме в света. Ако следваме логиката на битието, тези събития се описват
така това е лед... това е течност... това е лед... това е течност... Т. е.
нещо става друго, после пак друго и т. н. Съществен е моментът, в който течността
се втвърдява и аз произнасям фразата: “Това е станало лед. Всъщност
това е вода.” Какво се е случило? На моя страна светът се е удвоил. Аз виждам
лед, но зад леда за мен прозира неговото собствено минало битие. По-точно казано,
“вода” е начинът аз да мисля леда и течността в едно. Удвояването на света
по Хегел е както на страната на обекта, така и на страната на субекта. От
една страна, процедурата “Всъщност това е вода” се намира в главата ми, но от
друга светът реално е получил пребиваваща същност. Каквото и преминаване да
се случва оттук нататък на леда в течност и обратното, същността ще е застинала,
спряла.
Това е гледната точка на същността. Безкрайното хаотично бушуване на битието
е спряло и ние виждаме замръзнал свят, където нищо не се случва. Хегел гениално
синтезира това “същността е минало битие”.
Това удвояване на заобикалящия свят се оказва фатално обаче за промяната на
нещата нищо никога не се променя. Всичко пребивава, като се изменят само формите
на пребиваване. Зад леда и течността стои водата, която не е нито едното от
двете състояния, а е същността, т. е. така или иначе идеалното. Навсякъде пребивават
същности, до които няма досег. Защото всички неща са само явления. Ако си спомняте
Платон, това е картината на описвания от него свят.
Да се върнем към Хегел. Нататък има следваща инстанция, която той нарича понятие.
Хегел твърди, че има същности, които, за да останат при себе си, трябва да се
превърнат в друго. За да бъде например едно животно себе си, то непрестанно
трябва да полага себе си в нещо противоположно, да отива някъде, да унищожава
други същества, да прави деца. Това е характеристика и на всеки възможен дух.
Духът като инстанция не пребивава, той непрекъснато се превръща в пряката си
противоположност. Звучи сложно. Ще се опитам да илюстрирам с елементарен пример,
съвсем не строго. Аз гледам този предмет пред себе си, който е противоположен
на мен застинал, неподвижен. Познанието ми за предмета се състои в това аз
да “вляза” в него, да се превърна в него, да следвам неговите гънки, всичките
му особености. Същевременно аз притежавам способността да се върна при себе
си. Актът на познание се оказва на страната на предмета нищо, а на моя страна
увеличение. Аз съм извършил движение превърнал съм се в не-себе си и съм се
върнал обратно при себе си* (* Под това Хегел мисли “развитие”. Това не е задължително
експанзия. По-скоро за разлика от Логиката на Аристотел, която познава само
застинали предметни области Хегел първи мисли един вид “разширяваща се предметна
област”. ). Това именно движение към своето “не” и връщане обратно е природата
на духа и е в природата на купища неща в социалния свят.
Това е в сила за живи и неживи същества. Пример за второто са империите. Империята
трябва непрекъснато да нараства, да експанзира, за да остане себе си. Престане
ли експанзията тя се срутва. “Неживо” “понятие” е Капиталът. Модерната наука
е самонарастващо знание и т. н.
Сега стигаме до един пункт, който до края ще ни е труден. Всекидневното съзнание,
съзнанието на обикновения човек (това е много на едро казано, разбира се) във
всеки момент си е обяснило целия свят. В нищо това съзнание, доколкото е всекидневно,
не е смутено от света. Там, където то е смутено, то не е всекидневно. Пак казвам,
само нахвърлям нещата в момента. Вие ще видите всичко това е много сложно
и всяка крачка трябва да се плаща с голямо мисловно усилие. Просто маркирам,
за да влезете във вкуса на този тип теоретизиране.
Всекидневното съзнание във всеки момент “разбира” всичко. В света на всекидневния
човек няма нищо непонятно. Всичко е очевидно: хората са мъже или жени,
те ходят на два крака, мъжете са с панталони и къси коси. И т. н., и т. н. Колкото
си поискаме. Ние с вас обаче, “учените”, също не сме изключени от това всекидневие
и главите ни са претъпкани със същите тези “знания”. (Те впрочем са знания,
само че дълбоко нерефлектирани, автоматично възпроизвеждащи се, откъснати от
основанията си.)
Тази пълна понятност е и една от най-солидните бариери пред нас, изучаващите
обществото. Докато един физик заварва съзнанието си чуждо на света, който изследва,
и той се бори с тази чуждост през цялото време, то ние сме елемент от света,
който имаме да изследваме, и това е “обратната” трудност.
Така че имаме нещо изключително забавно като предмет. Обърнете внимание ние
трябва да направим предмет онова, което предварително ни формира погледа. Предмет
на това, което ще си говорим, е онова, което ни пречи да го видим. Да теоретизираш
за всекидневното съзнание означава да направиш такова теоретическо усилие, което
да ти покаже начина, по който гледаш. Даже не окото ни, а начина на неговото
функциониране трябва да видим. Даже не самото мислене, а начина, по който мислим,
трябва да направим свой предмет. Това е изключително сложен и труден теоретически
предмет.
Трябва да погледнем така, че да не ни е понятен светът. Да изберем такава гледна
точка (по-късно ще видите защо трябва да я наричаме привилегирована), от която
той да стане неразбираем. В момента, в който той стане неразбираем за нас
като негови наблюдатели, ще ни стане разбираемо защо хората мислят еди-как си
вътре в него.
Привилегированата гледна точка е гледна точка на властта, въобще всяка власт
преди всичко останало има привилегирована гледна точка. В случая обаче ние изработваме
привилегирована гледна точка, която да ни снабди с две неща. Първото, което
тя ни дава, е действителността става за нас неразбираема (както впрочем тя
е неразбираема за всяка власт). И, второ става разбираемо какво правят “малките”
в нея (в случая хората) и защо. Ние някак си се отделяме от самите себе си и
печелим и губим едновременно. Губим разбиране и в случая това е добре, защото
то ни пречеше и ние ще се опитваме крачка по крачка да го възстановяваме, само
че като един друг тип разбиране. И това ще ни бъде удоволствието от науката.
В същото време печелим разбирането на това, че тези вътре приличат на слепи
котета и тичат по някакви начини, които ще започнем да проумяваме. Защото няма
да сме едни от тях. Това е акт на овластяване и отчуждаване едновременно.
Излизаме от кръга, самомаргинализираме се, като тази самомаргинализация е задължително
условие за социалното познание. И затова, както се знае (това е тривиалност),
почти няма творец, гений, който да не е бил маргинализиран. Достоевски казва:
“Съзнанието е болест”, Жан-Пол Сартр казва: “Съзнанието е дупка в битието” и
т. н. Аз ви предлагам да се самомаргинализираме по тази схема. Възможни ли са
други схеми? Аз не ги познавам, не съм ги виждал, или най-точно казано, не ми
се е случвало, защото това не е нещо, за което можеш просто да се осведомиш.
Това е нещо, което може да стане с тебе. Макар и да е само мисловно-словесна
игра, макар ние да напуснем после тази стая, това си е акт на страдание, защото
се самоизгонваш.
Представете си, че виждаме едновременно всички хора, няколко милиарда души,
и постоянни промени. Ние не можем да си го представим, естествено. Плюс това
половината от тях спят благополучно в момента. Единственото, което успяваме
да уловим, е, че всеки момент нещо друго е станало (включително и в тази стая).
И тук трябва да направим първия си скок ледът да се окаже вода, битието да
се сбръчка и да ни даде същността и това ще ни даде втората гледна точка.
Възниква въпросът защо, след като нещото всеки ден е друго, то така се повтаря?
Непрекъснато се променя и просто е едно и също. И това вече не е изречението
“Друго, друго, ама няма как, пак ядат на обед следващия ден”. Това е изречението
“Защо, боже мой, въпреки всичко те пак ядат на обед следващия ден?”. Виждате
ли, обърнахме понятното. Най-непонятно стана най-понятното. Как е възможно в
тази гмеж нещата да се повтарят? Вие представяте ли си какво правят няколко
милиарда души едновременно? И всеки нещо друго от другия, и на следващия ден
пак...
Следователно пред нас е първият въпрос как е възможно нещата да се повтарят?
Повторението вече не ни е дадено като понятно от само себе си. Точно обратното
това е непонятното нещо. И ние страдаме. Докато за всеки друг е съвършено
понятно, че ще ходи да вечеря, понеже е шест часът, за нас това става драматичен
въпрос защо той ще ходи да вечеря в шест часа? Защо не се покатери на покрива
и не започне да пее например? Да направим нещо, което изглежда неразбираемо.
Ето, аз се показвам от прозореца и започвам да пея пред очите на стоящия отвън
мъж. Случва се нещо, което излиза от неговите представи за разбираемост. Но
това е само в първия момент. Той има множество начини да се върне към понятност
чрез прости процедури. И сега, внимание, той ще приложи някоя от тях. Ще каже
например, че съм болен. Защо обаче ще каже точно това? Защото има вид власт,
която се занимава с въпроса, той снема отговорност от себе си. Какво търси този
човек, станал свидетел на това как един идиот се показва от прозореца на аудиторията
и започва да пее? Търси някой друг да започне да отговаря вместо него. В противен
случай той самият трябва да започне също да пее или да скочи да ме целува, т.
е. да направи нещо, което да съответства на неразбираемото. Той не прави нищо
такова. Просто заключава, че съм луд, значи има лекар, който е отговорен за
такива случаи, т. е. има някаква власт и тя ще реши въпроса. Дали ще го повика
или не, зависи от това колко гръмко пея и колко дълго го правя. Втори вариант
ще се обади в полицията. В предишното общество, в което живеехме, се обръщахме
към милицията. Дори, не дай боже към попа да гони бесовете от мене (нещо типично
за други времена). Ако съм малко дете, ще се обърне към баща ми. Но във всички
случаи ще прибегне до властова процедура. Т. е. при досег с непонятното (защото
аз всъщност излязох от реда, само че не мисловно, а съвсем практически) моментално
се прибягва към властта в най-различни форми. (Защо? Защото тя тук е застрашена.
Правейки това, аз застраших властта, засегнах най-главното аз станах извор
на думи. Който стане извор на нови думи, винаги засяга някаква власт, защото
само тя и никой друг има това естество.)
Впрочем стига сме се забавлявали. По-добре да си представим сега, че сме направили
някакво гигантско мисловно усилие и сме си обяснили защо нещата се повтарят.
Ако е вярно, че има същности, ако ние сме тръгнали да ги намерим и най-после
сме си обяснили защо, въпреки че има същности и нещата пребивават, има история,
ново? Защо става различно? И то не по някакъв произволен начин, а по някакъв
очевидно еднакъв начин различни общества вървят по сходна история, без да
имат нещо сходно помежду си. Ако преди въпросът беше как може другостта, различността
да се окаже пребиваване, то тук въпросът е как са възможни такива пребиваващи,
които да се самопроменят? Това е точно противоположният и еднакво непонятен
въпрос и аз въобще смятам това за двата главни въпроса, върху които би трябвало
да се държи не-класичната социология.
Как може нещата все пак да не се повтарят, въпреки че са изградени в повторението
си? Как може не само колелото да се върти, но въртейки се, да върви нанякъде?
(Апропо, тук човечето в главата веднага ще подскаже. Ами, естествено, хората
повтарят нещата, но в един момент им хрумва да измислят нещо актуално. И половината
истории на човечеството са писани ето с тази глупост.)
Два са въпросите, които ще ни водят доста време в нашите разсъждения:
1. Как е възможно нещата да се повтарят или (да се изразя строго научно) как
е възможен социалният ред?
2. Как този ред се саморуши или как е възможно новото или историята?* (* Нещо
близко до това има у Мамардашвили: удивлението, че в света има все пак някакъв
ред и че въпреки това има ново. Това обаче няма връзка с Хобс и с неговото “как
е възможен социалният ред”; той предполага определена “природа на човека” и
решава проблема как едно егоистично животно, каквото е всеки от нас, може да
живее в общество.)
Ние трябва да създадем теория, която да борави с две не съвсем понятни и противоположни
изисквания. Аз ще се опитам да изградя теория, която да отговаря на тях.
Възможна ли е гледна точка, която да позволява отговор на тези ключови въпроси?
Възможно е и тя се нарича привилегирована гледна точка. Това е фигура,
която съществува в света и представлява своеобразно сдвояване. Гледна точка,
от която светът веднъж се вижда по начина, по който го виждаш ти самият, и,
от друга страна, така както се вижда от друго място. И тъй като това звучи плашещо
абстрактно, ще го обясня с любимия си пример, много разбираем, защото всички
сме били в тази ситуация. Това е примерът с Дядо Мраз.
Какво виждат децата при срещата си с Дядо Мраз? Те виждат само Дядо Мраз, той
е съвършено истински, вълшебен, притежава особени свойства помните. Друго
виждат в същата ситуация родителите. Те много добре знаят, че пред тях стои
преоблеченият съсед или приятел. Те ясно знаят обаче и какво виждат децата.
Ето тази гледна точка, удържаща две противоположни картини на света, е привилегирована
гледна точка.
Всяка такава гледна точка е властова, защото, от една страна, виждаш една реалност
в повече от другия, от друга страна, ясно знаеш какво вижда този друг. Всичката
власт на света се състои преди всичко останало в това наличието на две гледни
точки. Властта вижда сдвоено, другата страна подчинената по един или друг
начин вижда единствена, естествена за него, картина на света. И това дава
пространство за маневриране, за постигане на конкретни властови цели. (В простия
пример с Дядо Мраз родителите могат да имат за цел децата да ги слушат. Или
пък просто да искат децата да се чувстват добре. Или пък много неща заедно.)
Друг е въпросът, че намиращият се в дадената ситуация във властова позиция,
т. е. притежаващ две картини на света, от своя страна също подлежи на привилегировани
гледни точки “над” него. Няма една власт, която управлява глобално всичко, зад
всяка стои още една, и още една... Най-накрая стоят чисто анонимни властови
структури, има обективна игра на привилегировани гледни точки.
Впрочем да разгледаме Дядо Мраз. Има две гледни точки: гледната точка на децата
че това е истински Дядо Мраз, и гледната точка на родителите че това е фалшив
Дядо Мраз, а децата го виждат като истински. Тази втора гледна точка, която
знае две противоположни неща за предмета, е привилегирована гледна точка. Всяка
власт има двойно знание тя знае нещото и знае как това нещо изглежда на подвластните.
И във всички властови ситуации схемата е такава: има “те”, които владеят двете
гледни точки, и “ние”, които виждаме само повърхността. И в тези отношения е
заключено евентуалното разобличаване на предмета. Ако продължим с Дядо Мраз,
възможна е ситуация, в която едно дете да стане и да разобличи пред другарчетата
си Дядо Мраз, да докаже, че той не е истински и пр. (Това би била стратегия
на просвещаване на неговото “ние”.) Втората възможна стратегия е детето да се
интегрира при родителите, да им намига и да им се подмазва и по този начин всъщност
да премине в “те”, в друго “ние”.
Виждаме, че привилегированата гледна точка е не само състояние
на главата, а и някакво състояние на предметността. Властта ни се представя
не само като състояние на умовете на хората и отношение между тях, а и като
наличието на определени предмети. Появата на хората близо до тези предмети актуализира
властта, съживява я. И действа не някакво предписание от човек на човек, а самият
предмет бива овладян по този начин. Изключително важно е да разберем, че привилегированата
гледна точка е обективно* съществуваща структура и се носи от предмет.
(* Което не е тъждествено на “пространствено”, въпреки че има и такъв момент.)
Тя наред с многото си свойства е властова структура и съществува поради
наличието на определен вид предметности. Последните в известен смисъл “носят”
властта, съставляват нейната обективност.
Разбира се, на хората това се представя като в “камера обскура” “властта”
се привижда като някакви хора, които ни противостоят. Всъщност това са съвкупности
от отношения и предметности, а хората, които привиждаме като властващи над нас,
всъщност са заобиколили предмета от страна, невидима за нас. Разбира се, заобиколили
не в буквалния смисъл. (Макар в определени ситуации и съвсем буквално може да
се приеме “те” са заобиколили мавзолея и стоят на него. Мавзолеят пред
нас се представя отпред, а те боравят и с неговото отзад. И това в много случаи
е валидно за всички видове властови образувания вижте затвора, болницата,
банката, училището, църквата...)
От привилегированата гледна точка предметът е и очевиден (както е за робите),
и произведен (както е за господарите). А от другата гледна точка той е единствено
очевиден. В този контекст мога да направя две съществени добавки. Първата се
отнася до питането как би изглеждала една абсолютно привилегирована гледна точка.
Каква е тази гледна точка, за която всички предмети са и произведени, и същевременно
се разкриват в своята очевидност за “малките” същества, които обитават и обикалят
тези произведени от друг предмети. Тази абсолютна гледна точка е просто Бог,
създателят на всичко. Това е точката на абсолютната власт. Всички неща са произведени
от него самия, разбира се, и той знае и тяхната очевидност, начина, по който
хората ги виждат. В този смисъл той е абсолютна власт. Той е и истината. Както
вече споменах, цялата Класика* (* В смисъла на Мамардашвили.) предполага, че
гледната точка на Бог е гледната точка на един изключителен учен, който знае
всичко. Нещо много близко до това има при Хегел във “Феноменология на духа”,
където господарят е самосъзнанието на роба.
И една втора забележка, която ми се струва важна. Привилегированата гледна
точка дели хората на две части тези, за които предметите са само явени, и
тези, за които предметите са явени и произведени. Илюзия е обаче, ако мислим,
че тук става дума за отношение индивид-индивид. За един индивид, който стои
от двете страни на предмета носител на властовата структура, и за друг индивид
отпред, който да вижда само неговото явяване. Това, както ще се убедите, винаги
е отношение “общност-общност”.
Дядо Мраз дели хората на две деца и родители (в множествено число). Това е
изключително важен детайл. Всяка привилегирована гледна точка, всяка властова
структура актуализира съществуването и съотнася две общности със самата си поява.
Дълга история на тези общности довежда до това, че в социума отношенията стават
индивидуални. Индивидуалните обществени отношения са късен продукт. Също така
е илюзия, че ние първо сме индивиди, които после се приобщават към нещо. Точно
обратното е. Ние първоначално сме потопени в общност, а историята погледнато
така е нашето раз-общаване.
Така разбрано, няма и теоретически не може да има абсолютно привилегировано
гледище. Социалният свят в това се и състои, че картините на естественост се
редят една зад друга и до тяхното съотношение се свеждат властовите отношения.
Социалната критика се състои в разслояване на така наречената естествена
картина на света. Казвам така наречената, защото една естествена картина
на света просто няма.
Не-класическата теория претендира за една изключително важна характеристика.
Тя не е способна и не се старае да обрисува “истинска” картина на света. Но
е в състояние да отговаря на съвсем друг тип въпроси. Как е възможно построяването
на стратегията на мислене по такъв начин, че да стане разбираемо съотношението
между т. нар. “истински картини”?
По-късно ще ви покажа защо такава социология трябва да ограничи претенциите
си: да се занимава с “мъртвия” човек, с подвластното същество, с човека като
марионетка* (* Когато стигна до отговор на въпроса “как е възможно новото”.).
Засега ще кажа само, че отказът от Класична социология е отказ и от “истинска”
картина за “човека”. Това впрочем е разбираемо: “мъртвият човек” не е само теоретически
конструкт, а съвсем обикновен властови продукт. И както няма “истинска”, правилна
власт, то не може да има “правилен” мъртъв човек. Има само различни видове марионетки.
Някаква “истинска” няма.
Вече спечелихме между другото теоретическо оръжие, с което да убием нашето “човече
в главата” и да го наименоваме по-научно, както му се полага. (Защото то не
заслужава не-класическо име като “човече”, а някоя отвратително трудна за произнасяне
наукообразна дефиниция.)
Та сега ни става понятно, че “човечето в главата”, или неексплицираното съвпадение
на съзнание и самосъзнание, е просто неконтролирана привилегирована гледна
точка.
Това между другото значи, че някои от теориите с “човече” могат и да служат
добре. Проблемът не е в това, че се строи и употребява привилегировано гледище.
Без такова не може. Проблемът е в неконтролираността: няма да знаем кое
от знанието ни идва от света, а кое от устройството на собствената ни глава.
Къде мислим ние и къде Модерността е внесла неявни съдържания, които ние вземаме
за обективност.
|